tag:blogger.com,1999:blog-34405781490434037402024-02-20T08:14:50.514-08:00нова поетика за угнетенипричудлива търновска проза и странна градска поезия от Емилиянецаemiliyanezhttp://www.blogger.com/profile/10391272033280331631noreply@blogger.comBlogger18125tag:blogger.com,1999:blog-3440578149043403740.post-92039918243767949012011-05-25T02:22:00.000-07:002011-07-16T03:16:53.372-07:00<span style="font-style:italic;">* * *<br /><br />Разпръсква изгревът, на слънчевия цвят,<br />прашеца огнен – за да опрашва жадния ми взор;<br />и да завърже, да узрее в погледа ми млад,<br />неизличима памет, теглеща ме все нагоре,<br />към финала плах на всеки миг; във този град –<br />видение безсмъртно – на Търновския зрак, <br />във мен да стори…<br /><br />Избликващият град, из светлина, се ражда в мен;<br />във всеки миг, макар помалко да умирам;<br />и все се връщам към един негаснещ, стародавен ден; <br />и пред очи, едно стъкло морфин, със надпис имам: <br />„Дарувай ни, Те молим, Своя мир свещен…”</span>emiliyanezhttp://www.blogger.com/profile/10391272033280331631noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-3440578149043403740.post-9351823850778140282011-05-25T01:50:00.001-07:002011-08-03T02:30:10.802-07:00ТЕОЛОГУМЕНИ НА РАЗЛЪКАТА<br /><br />Не мога да издържам твоя <br />взор, дори да си със гръб;<br />със теб да крача в строя<br />ти, тъй строг, не мога; в твоя път<br />не мога да вървя… Поемам само,<br />със дъха си, щипка прах изпод<br />твърдта на твоята пета; и рамото<br />ти бяло, аз едва докосвам, вяло,<br />сред уханието, нежно, на коноп…<br />Финална юбилация запявам;<br />в небесата на твоя госпóд, <br />посивели, аз поглед отправям;<br /><br />и вдишвам, накрая, от твоите рани,<br />плътен мирис, твърд, на горък плод…<br /><br /><br /><br /><br /><br />* * *<br /><br />... и тихият вятър разтваря, едва,<br />стоманенозелената прегръдка на<br />чинара; обятията му мъхнати<br />и, кара го да проговаря; клати го, <br />за да тревожи вехнещата резеда…<br />… с езиците й непонятни; и на богатия<br />език на есента – неполиструктурен,<br />запява – в едно със голите скулптури<br />на обнажените дървеса, а техните одежди<br />стари, се раздиплят, шумолят, нареждат -<br />на идната последна, сякаш, зима -<br />ледените тропи, строги рими –<br /><br />В наратива си безкраен и объркан,<br />за мене – брат си, с гъстата смолиста мъка...emiliyanezhttp://www.blogger.com/profile/10391272033280331631noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-3440578149043403740.post-46407224240125177942011-05-25T01:47:00.001-07:002011-08-07T05:21:28.797-07:00НЕДОВЪРШЕН СОНЕТ ЗА ГРАДА <br /><br /><br />Не идвайте във тия улици –<br />застинали потоци на скръбта ми;<br />не стъпвайте по тия болни калдаръми;<br />към този град, от пътя, бдително<br />странете; зорко гледайте – извън<br />икуменето му, далеч от приказния ад,<br />оттатък дверите, морфиновия сън,<br />зад пламенната реч на пийналите<br />градски ретори – бъдете всякога; от тоя<br />остър звън на тежките мъгли<br />железни – бивайте отвъд...;<br /><br />Завърнеш ли се в неговата твърд,<br />от горки лезии, сърцето ще боли...<br /><br /><br /><br /><br />* * *<br /><br />... върху моето рамо, печална,<br />беше някога свила отдавна, една <br />премъдра, твърде, кỳкувица-птица, <br />своето размирно и невидимо гнездо; <br />да реди ми във ухото – право; някакви<br /><span style="font-style:italic;">необходими</span> фигури, монодии, закони – <br />здрави – всичките, онези, до<br />сребърното жило на Ума,<br /><br />които се отнасят и, като икони,<br />в него мила светлина явяват,<br />що във стих, оразмерява, строгият <br />метаезик...<br /><br />... и всякога, щом долети до мене вик на кукувица, <br />неизменно, моят Ум завръща се във своя дом за миг.<br /><br /><br /><br /><br /><br /> ИЗ "КАФЕ „НЕВЪЗМОЖНОСТ”<br /><br />І. ... бащата на цимента – аз съм –<br />на първия сред първите, медикамент;<br />побратим на бетона; и са нещата,<br />твърдите, във сивия и жарък<br />фирмамент, към нагорещения<br />и черен градски небосклон,<br />най-здраво прикрепени – взрени<br />във твърдта ми...; и не забравяй,<br />малък, ни дори и за момент,<br />ни за секунда и в съня си:<br />бащата на цимента – аз съм!..<br /><br /><br /><br /><br /><br />ІІ. ... а мек е моят глас, като на<br />лития – сърцето; очите ми са<br />твърдина – от медни соли –<br />по-зелени; ръцете ми са лъскави – <br />като от никел; и раменете ми – оголени –<br />трептят като сребро... Аз звънко име<br />нося във дъха си винен – на тихата<br />и кротката платина, безсеменно<br />родено из моето ребро...<br /><br />... Певецът съм аз, на добрите метали;<br />не спира умът ми, тях всички да гали...<br /><br /><br /><br /><br />ІІІ. ... Изпод обилния и пъстър грим<br />на клоунската мòрда, аз неумолим<br />надничам; зад танците на акробатите –<br />неистови и фантастични; сакатите<br /><br />движения и атаксични стъпки<br />на моите нозе прозират; тръпки<br />ме побиват, при вида на смеховете ви...;<br />в чертите ми разстроени, се взрете;<br /><br />вникнете във лика ми болен:<br />познайте ме и запомнете – волен<br />бивал съм да страдам, само...; Аз –<br />Призракът на цирка, с древната несвяст...<br /><br /><br /><br /><br />РАЗПОПОВЦИ<br /><br /><span style="font-style:italic;">На Хр. Медникаров</span><br /><br /><br />... при все, че понякога, само, макар;<br />се изпълва сънят ми със мирис на старо –<br />при мен идва призрак – унил и задавен<br />от кюнец в гърдите: да спомня, че бивал съм цар! –<br /><br />... някога – Царят на Дългия вир;<br />на всичките селски могили, <br />на дивите круши, родили<br />сладост стипчива; в поляната – пир...<br /><br />... на Призрака лицето има цвят на <br />самота и на загаснало огнище – лъха хлад,<br />тъга повява; заеквайки, че бил съм млад,<br />а старата ми селска есен – златна...;<br /><br />... При все че, обръщам назад, се, само понякога,<br />явно тогава, най-вече, гледам изобщо нанякъде...<br /><br /><br /><br /><br /><br />СОНЕТ ЗА БАЩА МИ<br /><br />... Един човек сред своя виноград<br />се носи и блясъка на острието си<br />отправя в Небесата; а зад <br />него, оживели, лозниците <br />проплакват и проливат аромат<br />на жизнен сок и стоплена земя...<br /><br />... Един човек върви в лозята<br />с резки крачки – като стъпките<br />в любимото „Хоро-стакато”;<br />медният сулфат разпръсква,<br />тръпнат корени и пръчки <br />рязани; говорят плевели – посечени –<br />последните си речи...; а в мен, в гръдта,<br />расте, старее като злато, неговата отческа тъга...emiliyanezhttp://www.blogger.com/profile/10391272033280331631noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-3440578149043403740.post-82143864085146564422010-12-29T03:39:00.000-08:002011-06-17T03:04:20.624-07:00НИЗ ОТ НЕМИСЛИМИ ТЪЖДЕСТВА или<br />СОНЕТ ЗА СВАСТИКАТА<br /><br /> <span style="font-style:italic;">„Как вера большая в лучшее время,<br /> Воссияй, моя черная свастика,<br /> Пой во мне...”<br /><br /> „Майданек-валс”</span><br /><br />Свастиката – хладно слънце<br />от титан; застинало и тихо<br />виенско колело; венец от<br />тръни; стих неразбран; <br />кристално око и главното „О” <br />във „О, Боже!”; ден възторжен,<br />отлетял; и невидимо яве пред мен;<br />рана кървяща по детско сърце;<br />кърваво перце от присмехулна птица;<br />родилен първи писък; и горящо гнездо;<br />кладенец празен – пресъхнал, дълбок;<br />камък надгробен и плод наедрял...<br /><br />Моята свастика – мътна зеница;<br />горък ми блян и тревожен сигнал...<br /><br /><br /><br /><br />* * *<br /><br /><br />... ефедра по гробовете на нашите предци расте; <br />из тяхната тревога, избуяла... и не мога аз,<br />при все, че със разнищени сърца са те –<br />в активния ù принцип да не вярвам...<br /><br /><br /><br />ЛАМЕНТАЦИИТЕ НА САЛИЕРИ<br /><br /><br /><br />I. БОЛЕСТТА НА САЛИЕРИ<br /><br />... на душата ми, по тъканта безплътна; дето<br />най-фино е, нейното жило, от мед и платина;<br />във якото, твърдо ядро на сърцето;<br />за дом на ума изградено, на моето име – обител;<br /><br />на мястото, дето трептят и вибрират<br />безбройни обертонове – със тембри<br />на цвят от исоп, неумиращ; със кордата на моя път<br />нагоре – към Бога безсмъртен; сред кедрите<br /><br />стройни, от моята същност, сама – избуяли <br />към мажора, в който някога за мене пееше Небето;<br />где Всичкото, що утвърждавах със думата „Съм!” –<br />сега отровено е, разболяно и отнето –<br /><br />От името на ум, един, неистов; и дъха му винен;<br />от размаха див на полудял зидар – на мрака син...<br /><br /><br /><br /><br /><br />II. ВИДЕНИЕТО НА САЛИЕРИ<br /><br />Във вялия мрак на утрин нечия, последна,<br />една – напряко минавам през педята земя,<br />за град на мъртвите, определена; без да гледам,<br />по тихите камъни, никави знаци или имена;<br /><br />и без пред гранита на някой да спирам;<br />само лика на гробаря видях – бе мъртвопиян –<br />как се мъчеше, сякаш, във дèнатурата да скрие –<br />зад нечие име, в потока, от сълзи, пролян... –<br /><br />своята фигура, лик; изтъкани от спирт –<br />своята сянка, със надебелелия език;<br />със камъните – строги, но изящни – своя флирт,<br />позавален... Но няма, Гробарю, ни миг да избягяш<br /><br />от мене – в твоя вид – видя самотният ми гений –<br />лицето на самия Моцарт, Волфганг Амадеус...<br /><br /><br /><br /><br />III. ОГОРЧЕНИЕТО НА САЛИЕРИ<br /> <br /> „Не е задължително да вярвате <br /> на всичко, дето го пише у Пушкин...”<br /><br /> фелдшер Неделчев<br /><br />Отрова, мой Моцарт, приготвих; за тебе –<br />финал неочакван; и бреме непомерно – за мен...;<br />от редки треви я създадох – дроги всевъзможни;<br />от твоя опиум, дори, във който съм възторжен...<br /><br />... избродих светове – далечни, необятни –<br />из своето сърце, със завистта му, непонятна; <br />и оттам невиждани билки – токсични – набрах;<br />и в мрачните простори на горкия си грях, аз тичах...<br /><br />Отровата за тебе, Моцарт, до самия свършек<br />и на Безначалното, дори, в сърцето си ще нося –<br />ранено, неразбиращо и бедно; скършено –<br />преди да го захвърля – сам – от себе си; ще прося<br /><br />от Твореца всемогъщ – дано да ми го върне – <br />отново нежно и пречистено – във Своя съден ден...<br /><br /><br /><br /><br /><br /><br />IV. ПЕСЕНТА НА САЛИЕРИ<br /><br />... И дъха си ще превърна в слово за<br />лице едно, разтроен, към което, нека да се върна –<br />преди необратимия разцвет на младата цироза:<br />През гроба на Моцарт ще сляза –<br />към долния край на Земята ще мина;<br />дано заживея на него, до корен отрязан –<br />далече от тук-и-сега-то, в което се мятам;<br />от бледото яве със немощна сила:<br /><br />Та нека ме има – там, поне, където <br />под лазура му, крехък и фината свила<br />на светлия гений – да бивам; и не <br />в пиянството на своя талант – уморен;<br />сред жестоките ноти на горко ранение...;<br />най-вече – без печалното си име – Салиери...<br /><br /><br /><br /><br /><br />ИЗ "ХОТЕЛ "НЕОБХОДИМОСТ"<br /><br />Лица, от фармаконите сковани;<br />и спешен шкаф, един – таблетки<br />и стъкла с диазепам...<br />Кукувица тихо плаче във съня ми.<br />Завърнал съм се, без да знам, където<br />няма заник никое страдание...<br /><br /><br /><br /><br />* * *<br /><br />… и не търсете ме, дълбоко аз съм скрит –<br />навътре във простора, Lysergsäurediethylamid,<br />наречен; и много дни ще пребивавам там…;<br />навеки, гдето етерът е разцъфтял, в безсмъртен<br />Гюлестан…emiliyanezhttp://www.blogger.com/profile/10391272033280331631noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-3440578149043403740.post-17989901589008819202010-10-25T13:02:00.001-07:002012-04-09T04:36:18.570-07:00* * *<br /><br />Разказват древните за чудна сол -<br />вкусът на Благото явява тя - леворфанол;<br /><br />Говорят мъдрите за странен лек -<br />леворфанол, искрящ по устните на скъп човек;<br /><br />И чувам аз безброй легенди за<br />леворфанола, щом във лятната роса полегна;<br /><br />Припомням си възторзи неповременни - безброй -<br />леворфанолът, щом ме върне, към свещен покой;<br /><br />Когато дири евтаназия, неистово, душата -<br />"Бъди! - реди леворфанолът - Пребъди с тревата!"<br /><br />Когато тъгата залива ме, края вещае и<br />тежко глаголи...; бих литнал нататък -<br />към първия пристан, към древна Итака -<br />последното лоно, отвъд всяка бол...<br /><br />И тъй, мили ми деца - Леворфанол!<br /><blockquote></blockquote><br /><br /><br /><br /><br />* * *<br /><br />…и щом към своя преждероден дом,<br />се връща смъртникът, един;<br />сърцето често му припомня<br />красива формула - финална – мескалин -<br />расте по пътя злак изпод дланта Господня…<br /><br />По стръмна стълбица, към <br />време старо; далеч, далеч извън<br />на днешното посърналата плява,<br />той, клетникът – задъхан, устремен, върви;<br />пулсира му в гърдите вляво, <br />една утеха – първи принцип – мескалин…<br /><br /><br /><br /><br />КОРАБЪТ НА ТЕЗЕЙ<br /><br />… и тръгнали вòйните мълком,<br />но дишайки ярост, и пълни<br /><br />със гняв, да преминат, във бой;<br />в рат, съкровена – всеки да сринат – <br />вражески строй… –<br /><br />Както мъглата от южния вятър,<br />се стеле, сгъстява, тежи във недрата;<br /><br />по-мила от нощ – за крадеца(1)…; тъй във нямата<br />им, мрачна – като раната, в гърдите – планина – <br />старинà на мощта(2) им;<br /><br />на гнева, що като с остра секира, Тезее,<br />винаги за тебе, път към победи, намира(3)…;<br /><br />дорде не, отново настъпи, и пак, мирно време…;<br />тогава, на своите щитове, кротко опрени;<br /><br />са тия, дето върло се избиваха, доскоро,<br />копията медни – вбùли във земята…;(4) с умора,<br /><br />с гърла, възпалени – от старата ярост, <br />що бе ги опила…; но корабът им, само;<br /><br />дето иде със платната черни, занемели,<br />е <span style="font-style:italic;">друг</span>, не-същият – <span style="font-style:italic;">непознаваемият</span> кораб на Тезей....<br /><br /><br /><br />------------------------------------------------<br /><br /><br />1 Срв. Илиада, ІІІ 8-11<br />2 Срв. Илиада, ІІ 60<br />3 Срв. Илиада, ІІІ 63<br />4 Срв. Илиада, ІІІ 13-135emiliyanezhttp://www.blogger.com/profile/10391272033280331631noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-3440578149043403740.post-55625975872219597242010-10-24T12:02:00.001-07:002011-07-16T03:56:07.870-07:00<blockquote></blockquote><br /><br /><blockquote><br />* * *<br /><br />Есента във Търново се ражда;<br />оттук започва пътят и към<br />всички светове, копнеещи във жажда<br />за тежката позлата и последен звън<br /><br />на Търновския вятър, бледен;<br />що не спира да кове върху<br />гръбнака на лазура, летен и<br />замиращ, фигурите свои странни,<br />дорде земята не запърха,<br /><br />мека, сочна стоплена и гола,<br />под леещия се отгоре,<br />древен Търновски лидол…</blockquote><br /><br /><br /><br /><br />БАТЕ ВАНКО<br /><br />Пред звънкото ти “Heil!”, застанал,<br />нагоре вдигам длан, със поздрав<br />да посрещна слънчев лъч финален,<br />с цвят старинен на позлата; и тъй прав<br />си ти, щом спомняш ми вкуса на времената,<br />отминали далеч, нататък; и преди корав<br />като стъкло да стане хляба, а мечтата<br />наша – по-нищожна и от шепа прах…<br /><br />…и нека позволи, поне, съдбата,<br />да произрасте из нас кълнът на смях;<br />да разцъфти и заухае из недрата<br />на живота кратък – по-смолист,<br />по-сочен - от многолетна самота;<br />елей на радост – чист - за побелелите коси!<br /><br /><br /><br />* * *<br /><br />На дълго странстване поех – натам,<br />където спътник няма друг, освен<br />единствения – Декстрометорфан,<br />от силата, на който съм пленен, обхванат...<br /><br />Аз тежък път захванах, дето всеки миг<br />през собственото мое тяло преминава –<br />втурнато подир, да гони и настига,<br />самата ми душа, разпалена за мир...,<br /><br />... за светлина и хаос – ненаситна;<br />и пред лика на своя път безкраен,<br />се явих; чертите му със свян да пипна;<br />докосна ме и той – да ме познае –<br /><br />Пропит със Декстрометорфан –<br />и викна ехото, от нейде надалеч: <span style="font-style:italic;">„Това е!..”</span><br /><br /><br /><br /><br />* * *<br /><br />... на гроба ми чинар расте;<br />на тоя, на сестра ми, пък – върба...<br />Из нашите сърца, възправени са те;<br />надигнати, с простора, за борба...<br /><br />Чинарът ми – за логика говори;<br />разказва математиката младата върба... <br />И, вперил поглед в Божиите двори,<br />той с аподиктична, шепне й, тъга...<br /><br />Оплитат се в апориите, гъвкавите <br />клонки; блести от теореми – ярка <br />резеда...; не спират, и двамина, те <br />да пеят – нависоко, пò над наш’та тлен...<br /><br />... И нека зеленеят аксиоми и закони;<br />духа на непонятното – извечно да прогонват!..<br /><br /><br /><br /><br /><br />* * *<br /><br />... Козите пуснал съм в небето –<br />от пашата благосолена<br />във лазура да пасат; където<br />светлина прохладна е явена<br />и въздухът тъй крехък е, и лек;<br />и неговото кадифе – ефирно,<br />синьо, а уханието му – по-меко <br />от сребърното рамо на дъжда –<br />далече над дъха на формалин –<br />и носи само полъха на мир...<br /><br />... козите си пуснах в небето –<br />към слънчеви поля ги пратих;<br />към неговата твърд поеха – там<br />да ме дочакат, после всяка рат...emiliyanezhttp://www.blogger.com/profile/10391272033280331631noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-3440578149043403740.post-49536121803799126242010-10-24T02:59:00.000-07:002010-10-24T03:01:56.176-07:00<blockquote></blockquote>ХИТЛЕР<br /><br />Арийската тъга е вечна;<br />безкрайна, твоята, е, реч…<br />и поривът на Райха; крепът<br />с цвят на пръст, пред моя път<br />развян…; пред гаснещия лик<br />на моята момчешка, немска скръб…;<br />пред твоята борба, негата ти,<br />копнежът горд и блянът скъп…<br /><br />Арийската тъга е вечна,<br />нечути – воплите и крепки;<br />и после свършека, във реч на<br />тиха горест, тлен; посред<br />безкрая неин, от лик посечен,<br />все още чувам звънкия ти бред…emiliyanezhttp://www.blogger.com/profile/10391272033280331631noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-3440578149043403740.post-33292006661258530522010-10-24T02:44:00.000-07:002011-05-18T19:54:45.060-07:00КЪМ ПЕТКО<br /><br />Възпявам приятелство старо;<br />и пея за лик лъчезарен;<br />за образ – любим и замаян –<br />възхвала; и нямам у себе си мяра<br />за обич към тебе; не зная<br />пространство, навън от което,<br />те няма – навред в Битието,<br />где бродя със мисъл – в безкрая –<br />към мен отдалече се взира<br />усмивка сияйна – чиста упойка -<br />и химн един във странен строй, та<br />в радост нечовешка да замирам…;<br /><br />... към бъдещето памет взирам,<br />дето наш’то време се намира.<br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br />КЪМ ЯНКО<br /><br />…когато анасонът заговори;<br />когато и мастиката пропее;<br />със твоя глас, през всичките ми пори,<br />навлиза в мен, едно видение,<br /><br />един светлик, за да ме стори<br />по-радостен, по-нежен; тъй ние<br />с теб, сърца въздигаме нагоре…<br />И нека песента ни се извие,<br /><br />и нека с облаците спори;<br />нека пак и пак със теб запием –<br />та чак във Божиите двори,<br />да пеят с нас – Престоли, Серафими;<br />в безкрая светъл да пребъдем – неуморни –<br />все по-пияни, диви и красиви!..<br /><br /><br /><br /><br /><br /><br />* * *<br /><br /><span style="font-style:italic;">„... Редакцията на вестника с тревога алармира всички засегнати, че кака Кина най-безотговорно е напуснала територията на парка”<br /><br />В-к „Зор”, бр. 26/2009, В. Търново</span><br /><br /> ... старицата гласа си следва;<br /> върви подире своя монолог...;<br /> чинарите във парка – строги –<br /> много й говорят; и лика и гледат <br /> <br /> блесналите кедри – в мрака – <br /> пеят й в ума, надиплен фино;<br /> от пъстра коприна – по-нежен<br /> и лек; а стари притчи злакът<br /><br /> й разказва, былини за мир и времена <br /> възрадвани, отминали – изпратени<br /> дълбоко и надолу под краката ни –<br /> с доверена, една, къртица...<br /><br /> ... и нека, да още, макар и за миг, <br /> я срещна и видя – зелената, тиха старица...emiliyanezhttp://www.blogger.com/profile/10391272033280331631noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-3440578149043403740.post-35387747893146681352010-10-24T02:43:00.002-07:002011-08-06T03:15:55.593-07:00<blockquote></blockquote>…лицето на един часовник<br />спрял, се взира в моите черти;<br />стрелките със усмивка ми напомнят:<br />изтекло времето ми е, преди<br />да закипи нагоре, към Горният<br />Йерусалим, към Бога – не без следи –<br />обратно и надолу… Безспорни,<br />неговите отговори, биват – той реди<br />за свобода – в безкраен произвол –<br />финално длъженство…; дори<br />пред най-последните – за отговорност…<br /><br /><br /><br /><br />* * *<br /><br />Чуйте: пеликанът от пустинята говори!;<br />Вникнете във гласа на бухала, скандиращ<br />в руините; дъхът ми с пепелта отдавна в спор е;<br />със ветровете мрачни – в безначална диатриба;<br />чуйте: пеликанът от пустинята говори!<br /><br />Вижте: вече мястото ми не ме знае!;<br />Гледайте – останал съм съвсем<br />без тяло – само воля, памет и дихание;<br />и моето време, се срива пред мен;<br />сред пеликаните в пустинята – с избраните…emiliyanezhttp://www.blogger.com/profile/10391272033280331631noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-3440578149043403740.post-58029234402994530932010-10-24T02:42:00.001-07:002011-07-19T05:34:17.170-07:00<blockquote></blockquote>* * *<br /><br />Повик чувам в своя сън;<br />повик за завръщане към<br />моето далечно лоно –<br />и разбирам, очарован; трогнат,<br />аз прозрявам - Дахау ме помни…<br /><br />Растат зад телената мрежа<br />незабравки сини, нежни;<br />от смях задавят се цветчета скромни;<br />говорят ми за безметежен ден –<br />защото - Дахау ме помни…”<br /><br /><br /><br /><br />* * *<br /><br />… един човек стаява своя взор раним –<br />в печален поглед – гóрък химн – <br />към лунния светлик; отправя го <br />по тъмната река и в нея вниква –<br />от детски сълзи, тя е придошла, и стеле дим<br /><br />над калните води… Поглежда нейде<br />във страни, към скромната одежда на<br />самотен кръст, като на славей; над<br />тихото му „Тук почива…”, ум зарейва…<br /><br />… а сетне втурва мисъл към <br />една обител свята, изправена над<br />дивата река, край гаснещия град;<br />и вижда: сякаш в странен сън,<br /><br />се спуска тя надолу, към реката;<br />поема да плава, далеч по водите;<br />тъй, както някога отплували нататък,<br />надалече, корабите на глупците…<br /><br /><br /><br /><br /><br />* * *<br /><br />... недей, не уморявай се, мое сърце, <br />по-пламнало от танца на дервиш,<br />край Божието име в теб, да се въртиш,<br />щом То не спира, твоето небце,<br /><br />безкрайно да услажда; и трябва<br />на Ума ти повече – безкрайно – от хашиша,<br />даже...; не преставай, и в себе си виж,<br />докосни го; та нека То вечно те радва!..emiliyanezhttp://www.blogger.com/profile/10391272033280331631noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-3440578149043403740.post-29760137855279971422010-10-24T02:41:00.000-07:002011-12-22T01:39:38.521-08:00* * *<br /><br /><br /><br />... бих искал да съм уличен,<br />бездомен, черен кот по<br />стъгдите и кофите на Горния<br />Йерусалим; да тичам върху<br />огнения калдаръм, да мъркам...,<br />на Херувимите, в нозете мислени,<br />безкрайно да се галя, от Небесния<br />валериан, замаян...;<br /><br />...във Рая котарак, един,<br />да можех аз да стана...<br /><br /><br /><br /><br /><blockquote></blockquote>* * *<br /><br />Аз бях кротка проститутка;<br />и бивах крехка аз хетера;<br />изпълваше утробата ми студ,<br />копнеж – живот във нея да намеря…<br /><br />Аз бях блудница несретна;<br />преливаше сърцето ми от<br />мъжко семе… И знаме крепно<br />образът ми бе, а моят род –<br /><br />незнаен; беше потеклото ми –<br />случайно; и, напълно неизвестно -<br />отронена от камък мек или –<br />изтръгната със черен корен, вместо<br /><br />родена с плач от майчина утроба –<br />поне да мога и сама да раждам –<br />веднъж, макар, със странната природа<br />женска, да явя пред Бога,<br />най-първото, необходимо, важно…emiliyanezhttp://www.blogger.com/profile/10391272033280331631noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-3440578149043403740.post-23801178134088302672010-10-24T02:36:00.001-07:002011-02-02T03:08:38.608-08:00ПАПАГАЛЪТ НА ЛАЙБНИЦ<br /><br />Огледало на моите думи,<br />по-пъстър от гарванов сън;<br />със своя взор разумен –<br />ме посрещаш – весел като звън<br />на детски смях… Дори в миг труден,<br />и отвъд зида на моите тъги, навън<br />и далеч от нощта на скръбта ми –<br />по-буден от утрото, даже, ме водиш<br />към шарени простори, към поляни<br />злачни; и говориш ми за нови<br />светове възможни, невидяни;<br />със смешния си патос пориш<br /><br />въздуха, запарен от досада,<br />та политам след тебе, забравил умора… <br /><br /><br /><br /><br /><br /><br />КОТАРАКЪТ НА ЕМПЕДОКЪЛ<br /><br />... край купела на Етна<br />се навърта кот...;<br />оттам се песен сетна<br />вдига, за да шества под<br />червенината на небето...<br /><br />А кота носи цветовете –<br />по себе си, самия – бял и чер –<br />на тия две, най-първи начала –<br />Възникване, Унищожение...; и нека:<br /><br />Ние пием за това!<br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br />ГРАДИНИТЕ НА БЕРКЛИ И НА ФИХТЕ<br /><br />... И скоро иде Берклевото време;<br />та той ще почерпи, тогава, със стара ракия:<br />„Вземи, опитай, пийни; и възприеми я! –<br />защото Esse est percippi – останалото дреме<br /><br />в инобитие и пепел!”; и ... Приижда миг,<br />когато, самото, на Фихте, сърце, ще роди –<br />дори преди да изтекат рождените води,<br />небесни – на метода му – дедуктивно-генетичен – с вик<br /><br />възторжен, с химн – за безпределна свобода;<br />и абсолютна – във безкрайността на Аза,<br />която е, за всяка тетика – най-първата пораза...<br /><br />...И нека да стои пред всички ни,<br />едно велико дело! – конопа на Фихте и<br />на Беркли пáпавера – изобилно да полеем!emiliyanezhttp://www.blogger.com/profile/10391272033280331631noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-3440578149043403740.post-19879433798833718802010-10-24T02:34:00.000-07:002010-10-24T02:35:32.248-07:00<blockquote></blockquote>* * *<br /><br />Имам нейде, в мозъчните фуги,<br />странно име – на Трихексифенидила;<br />и никакви чужди конструкти – по-други –<br />фантастни и празни, моята душа не е родила…<br /><br />Имам в ума, във дъха си понятие,<br />за някаква жизнена, чиста субстанция –<br />една официнална форма в необятните<br />му, негови обятия – инстанция<br /><br />първа – за трансцедентален делир;<br />и финална – за насъщен и безкраен пир…<br />Има, има във Трихексифенидила,<br />благи гласове със трели мили!emiliyanezhttp://www.blogger.com/profile/10391272033280331631noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-3440578149043403740.post-24519071199269521962010-10-24T02:32:00.000-07:002010-10-24T02:33:16.915-07:00<blockquote></blockquote>НЕДОВЪРШЕН СОНЕТ<br />ЗА ЛОФОФОРАТА<br /><br />Ти имаш тяло – свита длан,<br />в юмрук, от зелено желязо, скована;<br />и стиснат, и твърд, за да брани<br />активното начало, с което съм помазан –<br /><br />субстанцията чиста на моето<br />познание; ти имаш глас,<br />от който самó засия то,<br />сърцето, заченало гóрката страст<br /><br />към ведение първо, към свяст –<br />по-разумна, по-тиха и мъдра…emiliyanezhttp://www.blogger.com/profile/10391272033280331631noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-3440578149043403740.post-20998146475429500102010-10-24T02:31:00.001-07:002010-10-24T02:31:48.266-07:00<blockquote></blockquote>В ПАМЕТ НА КИРИЛ<br /><br />Върху тялото на пътя, тромаво,<br />пак капка спирт отронвам;<br />и там лика ти виждам как наново<br />спира, да заври я кара; как прогонва<br /><br />всички други отражения из нея, но виновно,<br />някак, взира се в Небето, погнал с поглед<br />чорлавите дири на безкрая; а разтрогнат,<br />горестен и очарован, той разтваря<br /><br />своите обятия, излети от стомана,<br />сякаш – да поеме твоята душа пияна<br />в тях… А Господ се усмихва и нарежда<br />на всички Престоли, бокал от надежда,<br /><br />прелял, да поставят пред мене – лек и елей,<br />чудотворен – за твоето ранение…emiliyanezhttp://www.blogger.com/profile/10391272033280331631noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-3440578149043403740.post-11580698799397791622010-10-24T02:30:00.000-07:002010-10-24T02:31:01.278-07:00<blockquote></blockquote>Облечен в шинела, от пот натежал,<br />все крачи войникът – пред себе си право;<br />вяло напредва, все по-далече по тая<br />единствена своя, безкрайна, последна и<br />завинаги – Изгубената магистрала…<br />А раницата му надолу тегне<br />със хиляди тегла, тъй здраво<br />и докрай претъпкана; и жега непомерна<br />го привежда и мори, и бива<br />все по-зла и дива, неразбираема и<br />безнадеждна… Асфалтът се топи и лепне;<br />въздига мирис гъст на детска кръв, дори …,<br /><br />но клетникът не спира да върви, да мъкне,<br />своята раница, пълна с разстроена пръст…emiliyanezhttp://www.blogger.com/profile/10391272033280331631noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-3440578149043403740.post-69922096959538149342010-10-24T02:29:00.000-07:002010-10-24T02:30:07.360-07:00<blockquote></blockquote>ПЕРСИАН<br /><br />Има във града ни, млад, красив един, и<br />леко поприведен; за мен - човек любим; но ни<br />аз мога неговото бреме да отнема,<br />ни - да го поеме друг - поне за къшей време…<br /><br />От дъното на вечността, той сякаш<br />постоянно и без дъх, без отдих, се катери<br />по урвите на минало посърнало; и миг не чака;<br />все пътеки търси, към сегашното, да изнамери;<br /><br />наквасен с пот и воля, той не спира<br />прохода да дири, към своето и благо време,<br />когато самотата му ще се побира<br />в яйце от кукувица, сбрана там, от мене –<br />как искам на това да се надявам! –<br />и поглед да приплъзвам – по здравите му вени…emiliyanezhttp://www.blogger.com/profile/10391272033280331631noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-3440578149043403740.post-41363975656771138962010-10-18T19:35:00.000-07:002010-12-17T10:48:24.318-08:00<em></em><br /><em></em><br /><blockquote><p><em>* * *<br /><br />Едно дете на своя трон<br />присяда, който от ухания<br />е изграден, на ацетон;<br />що из акакията му витае.<br /><br />И втурва се дъхът му да ги гони,<br />предела надхвърил на юнострадания;<br />образи странни в очите се ронят –<br />навява душата му странно послание:<br /><br />синтагма една – единствен лектон,<br />в чието значение тихо ридая;<br />с въздишка последна и стих утаен –<br />ацетон. </em></p><p> </p><p> </p><p> </p><p> </p><p> </p><p><em>* * *</em></p><p>Доброто лепило е пот<br />от челóто на Госпóд;<br />от кърви мъченически е серум;<br />от майчини сълзи - елей; и плазма <br />от отческа нежност и дързост желязна…<br /><br />Лепилото, дето крепи,<br />извира от мъдро сърце –<br />едва, когато затрепти<br />във ритъм многохерцов;<br />с нечувани, безкрайни честоти;<br /><br />със пулса на самото Битие,<br />щом то във вечния си миг, се<br />впусне – стремглаво, навътре<br />в себе си, във своя непокътнат<br /><br />кръг да се сбере; в безкрайно<br />малкото - да бди и крепне, трае;<br />като в топчица, съшита от парцали –<br />на Хераклит децата, със която,<br />от предвреме да играят –<br />във вечността – и по-нататък…<br /> </p></blockquote>emiliyanezhttp://www.blogger.com/profile/10391272033280331631noreply@blogger.com0