* * *

Едно дете на своя трон
присяда, който от ухания
е изграден, на ацетон;
що из акакията му витае.

И втурва се дъхът му да ги гони,
предела надхвърил на юнострадания;
образи странни в очите се ронят –
навява душата му странно послание:

синтагма една – единствен лектон,
в чието значение тихо ридая;
с въздишка последна и стих утаен –
ацетон.

* * *

Доброто лепило е пот
от челóто на Госпóд;
от кърви мъченически е серум;
от майчини сълзи - елей; и плазма
от отческа нежност и дързост желязна…

Лепилото, дето крепи,
извира от мъдро сърце –
едва, когато затрепти
във ритъм многохерцов;
с нечувани, безкрайни честоти;

със пулса на самото Битие,
щом то във вечния си миг, се
впусне – стремглаво, навътре
в себе си, във своя непокътнат

кръг да се сбере; в безкрайно
малкото - да бди и крепне, трае;
като в топчица, съшита от парцали –
на Хераклит децата, със която,
от предвреме да играят –
във вечността – и по-нататък…