ПЕРСИАН

Има във града ни, млад, красив един, и
леко поприведен; за мен - човек любим; но ни
аз мога неговото бреме да отнема,
ни - да го поеме друг - поне за къшей време…

От дъното на вечността, той сякаш
постоянно и без дъх, без отдих, се катери
по урвите на минало посърнало; и миг не чака;
все пътеки търси, към сегашното, да изнамери;

наквасен с пот и воля, той не спира
прохода да дири, към своето и благо време,
когато самотата му ще се побира
в яйце от кукувица, сбрана там, от мене –
как искам на това да се надявам! –
и поглед да приплъзвам – по здравите му вени…