Облечен в шинела, от пот натежал,
все крачи войникът – пред себе си право;
вяло напредва, все по-далече по тая
единствена своя, безкрайна, последна и
завинаги – Изгубената магистрала…
А раницата му надолу тегне
със хиляди тегла, тъй здраво
и докрай претъпкана; и жега непомерна
го привежда и мори, и бива
все по-зла и дива, неразбираема и
безнадеждна… Асфалтът се топи и лепне;
въздига мирис гъст на детска кръв, дори …,

но клетникът не спира да върви, да мъкне,
своята раница, пълна с разстроена пръст…