* * *

Разпръсква изгревът, на слънчевия цвят,
прашеца огнен – за да опрашва жадния ми взор;
и да завърже, да узрее в погледа ми млад,
неизличима памет, теглеща ме все нагоре,
към финала плах на всеки миг; във този град –
видение безсмъртно – на Търновския зрак,
във мен да стори…

Избликващият град, из светлина, се ражда в мен;
във всеки миг, макар помалко да умирам;
и все се връщам към един негаснещ, стародавен ден;
и пред очи, едно стъкло морфин, със надпис имам:
„Дарувай ни, Те молим, Своя мир свещен…”

ТЕОЛОГУМЕНИ НА РАЗЛЪКАТА

Не мога да издържам твоя
взор, дори да си със гръб;
със теб да крача в строя
ти, тъй строг, не мога; в твоя път
не мога да вървя… Поемам само,
със дъха си, щипка прах изпод
твърдта на твоята пета; и рамото
ти бяло, аз едва докосвам, вяло,
сред уханието, нежно, на коноп…
Финална юбилация запявам;
в небесата на твоя госпóд,
посивели, аз поглед отправям;

и вдишвам, накрая, от твоите рани,
плътен мирис, твърд, на горък плод…





* * *

... и тихият вятър разтваря, едва,
стоманенозелената прегръдка на
чинара; обятията му мъхнати
и, кара го да проговаря; клати го,
за да тревожи вехнещата резеда…
… с езиците й непонятни; и на богатия
език на есента – неполиструктурен,
запява – в едно със голите скулптури
на обнажените дървеса, а техните одежди
стари, се раздиплят, шумолят, нареждат -
на идната последна, сякаш, зима -
ледените тропи, строги рими –

В наратива си безкраен и объркан,
за мене – брат си, с гъстата смолиста мъка...

НЕДОВЪРШЕН СОНЕТ ЗА ГРАДА


Не идвайте във тия улици –
застинали потоци на скръбта ми;
не стъпвайте по тия болни калдаръми;
към този град, от пътя, бдително
странете; зорко гледайте – извън
икуменето му, далеч от приказния ад,
оттатък дверите, морфиновия сън,
зад пламенната реч на пийналите
градски ретори – бъдете всякога; от тоя
остър звън на тежките мъгли
железни – бивайте отвъд...;

Завърнеш ли се в неговата твърд,
от горки лезии, сърцето ще боли...




* * *

... върху моето рамо, печална,
беше някога свила отдавна, една
премъдра, твърде, кỳкувица-птица,
своето размирно и невидимо гнездо;
да реди ми във ухото – право; някакви
необходими фигури, монодии, закони –
здрави – всичките, онези, до
сребърното жило на Ума,

които се отнасят и, като икони,
в него мила светлина явяват,
що във стих, оразмерява, строгият
метаезик...

... и всякога, щом долети до мене вик на кукувица,
неизменно, моят Ум завръща се във своя дом за миг.





ИЗ "КАФЕ „НЕВЪЗМОЖНОСТ”

І. ... бащата на цимента – аз съм –
на първия сред първите, медикамент;
побратим на бетона; и са нещата,
твърдите, във сивия и жарък
фирмамент, към нагорещения
и черен градски небосклон,
най-здраво прикрепени – взрени
във твърдта ми...; и не забравяй,
малък, ни дори и за момент,
ни за секунда и в съня си:
бащата на цимента – аз съм!..





ІІ. ... а мек е моят глас, като на
лития – сърцето; очите ми са
твърдина – от медни соли –
по-зелени; ръцете ми са лъскави –
като от никел; и раменете ми – оголени –
трептят като сребро... Аз звънко име
нося във дъха си винен – на тихата
и кротката платина, безсеменно
родено из моето ребро...

... Певецът съм аз, на добрите метали;
не спира умът ми, тях всички да гали...




ІІІ. ... Изпод обилния и пъстър грим
на клоунската мòрда, аз неумолим
надничам; зад танците на акробатите –
неистови и фантастични; сакатите

движения и атаксични стъпки
на моите нозе прозират; тръпки
ме побиват, при вида на смеховете ви...;
в чертите ми разстроени, се взрете;

вникнете във лика ми болен:
познайте ме и запомнете – волен
бивал съм да страдам, само...; Аз –
Призракът на цирка, с древната несвяст...




РАЗПОПОВЦИ

На Хр. Медникаров


... при все, че понякога, само, макар;
се изпълва сънят ми със мирис на старо –
при мен идва призрак – унил и задавен
от кюнец в гърдите: да спомня, че бивал съм цар! –

... някога – Царят на Дългия вир;
на всичките селски могили,
на дивите круши, родили
сладост стипчива; в поляната – пир...

... на Призрака лицето има цвят на
самота и на загаснало огнище – лъха хлад,
тъга повява; заеквайки, че бил съм млад,
а старата ми селска есен – златна...;

... При все че, обръщам назад, се, само понякога,
явно тогава, най-вече, гледам изобщо нанякъде...





СОНЕТ ЗА БАЩА МИ

... Един човек сред своя виноград
се носи и блясъка на острието си
отправя в Небесата; а зад
него, оживели, лозниците
проплакват и проливат аромат
на жизнен сок и стоплена земя...

... Един човек върви в лозята
с резки крачки – като стъпките
в любимото „Хоро-стакато”;
медният сулфат разпръсква,
тръпнат корени и пръчки
рязани; говорят плевели – посечени –
последните си речи...; а в мен, в гръдта,
расте, старее като злато, неговата отческа тъга...

НИЗ ОТ НЕМИСЛИМИ ТЪЖДЕСТВА или
СОНЕТ ЗА СВАСТИКАТА

„Как вера большая в лучшее время,
Воссияй, моя черная свастика,
Пой во мне...”

„Майданек-валс”

Свастиката – хладно слънце
от титан; застинало и тихо
виенско колело; венец от
тръни; стих неразбран;
кристално око и главното „О”
във „О, Боже!”; ден възторжен,
отлетял; и невидимо яве пред мен;
рана кървяща по детско сърце;
кърваво перце от присмехулна птица;
родилен първи писък; и горящо гнездо;
кладенец празен – пресъхнал, дълбок;
камък надгробен и плод наедрял...

Моята свастика – мътна зеница;
горък ми блян и тревожен сигнал...




* * *


... ефедра по гробовете на нашите предци расте;
из тяхната тревога, избуяла... и не мога аз,
при все, че със разнищени сърца са те –
в активния ù принцип да не вярвам...



ЛАМЕНТАЦИИТЕ НА САЛИЕРИ



I. БОЛЕСТТА НА САЛИЕРИ

... на душата ми, по тъканта безплътна; дето
най-фино е, нейното жило, от мед и платина;
във якото, твърдо ядро на сърцето;
за дом на ума изградено, на моето име – обител;

на мястото, дето трептят и вибрират
безбройни обертонове – със тембри
на цвят от исоп, неумиращ; със кордата на моя път
нагоре – към Бога безсмъртен; сред кедрите

стройни, от моята същност, сама – избуяли
към мажора, в който някога за мене пееше Небето;
где Всичкото, що утвърждавах със думата „Съм!” –
сега отровено е, разболяно и отнето –

От името на ум, един, неистов; и дъха му винен;
от размаха див на полудял зидар – на мрака син...





II. ВИДЕНИЕТО НА САЛИЕРИ

Във вялия мрак на утрин нечия, последна,
една – напряко минавам през педята земя,
за град на мъртвите, определена; без да гледам,
по тихите камъни, никави знаци или имена;

и без пред гранита на някой да спирам;
само лика на гробаря видях – бе мъртвопиян –
как се мъчеше, сякаш, във дèнатурата да скрие –
зад нечие име, в потока, от сълзи, пролян... –

своята фигура, лик; изтъкани от спирт –
своята сянка, със надебелелия език;
със камъните – строги, но изящни – своя флирт,
позавален... Но няма, Гробарю, ни миг да избягяш

от мене – в твоя вид – видя самотният ми гений –
лицето на самия Моцарт, Волфганг Амадеус...




III. ОГОРЧЕНИЕТО НА САЛИЕРИ

„Не е задължително да вярвате
на всичко, дето го пише у Пушкин...”

фелдшер Неделчев

Отрова, мой Моцарт, приготвих; за тебе –
финал неочакван; и бреме непомерно – за мен...;
от редки треви я създадох – дроги всевъзможни;
от твоя опиум, дори, във който съм възторжен...

... избродих светове – далечни, необятни –
из своето сърце, със завистта му, непонятна;
и оттам невиждани билки – токсични – набрах;
и в мрачните простори на горкия си грях, аз тичах...

Отровата за тебе, Моцарт, до самия свършек
и на Безначалното, дори, в сърцето си ще нося –
ранено, неразбиращо и бедно; скършено –
преди да го захвърля – сам – от себе си; ще прося

от Твореца всемогъщ – дано да ми го върне –
отново нежно и пречистено – във Своя съден ден...






IV. ПЕСЕНТА НА САЛИЕРИ

... И дъха си ще превърна в слово за
лице едно, разтроен, към което, нека да се върна –
преди необратимия разцвет на младата цироза:
През гроба на Моцарт ще сляза –
към долния край на Земята ще мина;
дано заживея на него, до корен отрязан –
далече от тук-и-сега-то, в което се мятам;
от бледото яве със немощна сила:

Та нека ме има – там, поне, където
под лазура му, крехък и фината свила
на светлия гений – да бивам; и не
в пиянството на своя талант – уморен;
сред жестоките ноти на горко ранение...;
най-вече – без печалното си име – Салиери...





ИЗ "ХОТЕЛ "НЕОБХОДИМОСТ"

Лица, от фармаконите сковани;
и спешен шкаф, един – таблетки
и стъкла с диазепам...
Кукувица тихо плаче във съня ми.
Завърнал съм се, без да знам, където
няма заник никое страдание...




* * *

… и не търсете ме, дълбоко аз съм скрит –
навътре във простора, Lysergsäurediethylamid,
наречен; и много дни ще пребивавам там…;
навеки, гдето етерът е разцъфтял, в безсмъртен
Гюлестан…

* * *

Разказват древните за чудна сол -
вкусът на Благото явява тя - леворфанол;

Говорят мъдрите за странен лек -
леворфанол, искрящ по устните на скъп човек;

И чувам аз безброй легенди за
леворфанола, щом във лятната роса полегна;

Припомням си възторзи неповременни - безброй -
леворфанолът, щом ме върне, към свещен покой;

Когато дири евтаназия, неистово, душата -
"Бъди! - реди леворфанолът - Пребъди с тревата!"

Когато тъгата залива ме, края вещае и
тежко глаголи...; бих литнал нататък -
към първия пристан, към древна Итака -
последното лоно, отвъд всяка бол...

И тъй, мили ми деца - Леворфанол!

* * *

…и щом към своя преждероден дом,
се връща смъртникът, един;
сърцето често му припомня
красива формула - финална – мескалин -
расте по пътя злак изпод дланта Господня…

По стръмна стълбица, към
време старо; далеч, далеч извън
на днешното посърналата плява,
той, клетникът – задъхан, устремен, върви;
пулсира му в гърдите вляво,
една утеха – първи принцип – мескалин…




КОРАБЪТ НА ТЕЗЕЙ

… и тръгнали вòйните мълком,
но дишайки ярост, и пълни

със гняв, да преминат, във бой;
в рат, съкровена – всеки да сринат –
вражески строй… –

Както мъглата от южния вятър,
се стеле, сгъстява, тежи във недрата;

по-мила от нощ – за крадеца(1)…; тъй във нямата
им, мрачна – като раната, в гърдите – планина –
старинà на мощта(2) им;

на гнева, що като с остра секира, Тезее,
винаги за тебе, път към победи, намира(3)…;

дорде не, отново настъпи, и пак, мирно време…;
тогава, на своите щитове, кротко опрени;

са тия, дето върло се избиваха, доскоро,
копията медни – вбùли във земята…;(4) с умора,

с гърла, възпалени – от старата ярост,
що бе ги опила…; но корабът им, само;

дето иде със платната черни, занемели,
е друг, не-същият – непознаваемият кораб на Тезей....



------------------------------------------------


1 Срв. Илиада, ІІІ 8-11
2 Срв. Илиада, ІІ 60
3 Срв. Илиада, ІІІ 63
4 Срв. Илиада, ІІІ 13-135

* * *

Есента във Търново се ражда;
оттук започва пътят и към
всички светове, копнеещи във жажда
за тежката позлата и последен звън

на Търновския вятър, бледен;
що не спира да кове върху
гръбнака на лазура, летен и
замиращ, фигурите свои странни,
дорде земята не запърха,

мека, сочна стоплена и гола,
под леещия се отгоре,
древен Търновски лидол…

БАТЕ ВАНКО

Пред звънкото ти “Heil!”, застанал,
нагоре вдигам длан, със поздрав
да посрещна слънчев лъч финален,
с цвят старинен на позлата; и тъй прав
си ти, щом спомняш ми вкуса на времената,
отминали далеч, нататък; и преди корав
като стъкло да стане хляба, а мечтата
наша – по-нищожна и от шепа прах…

…и нека позволи, поне, съдбата,
да произрасте из нас кълнът на смях;
да разцъфти и заухае из недрата
на живота кратък – по-смолист,
по-сочен - от многолетна самота;
елей на радост – чист - за побелелите коси!



* * *

На дълго странстване поех – натам,
където спътник няма друг, освен
единствения – Декстрометорфан,
от силата, на който съм пленен, обхванат...

Аз тежък път захванах, дето всеки миг
през собственото мое тяло преминава –
втурнато подир, да гони и настига,
самата ми душа, разпалена за мир...,

... за светлина и хаос – ненаситна;
и пред лика на своя път безкраен,
се явих; чертите му със свян да пипна;
докосна ме и той – да ме познае –

Пропит със Декстрометорфан –
и викна ехото, от нейде надалеч: „Това е!..”




* * *

... на гроба ми чинар расте;
на тоя, на сестра ми, пък – върба...
Из нашите сърца, възправени са те;
надигнати, с простора, за борба...

Чинарът ми – за логика говори;
разказва математиката младата върба...
И, вперил поглед в Божиите двори,
той с аподиктична, шепне й, тъга...

Оплитат се в апориите, гъвкавите
клонки; блести от теореми – ярка
резеда...; не спират, и двамина, те
да пеят – нависоко, пò над наш’та тлен...

... И нека зеленеят аксиоми и закони;
духа на непонятното – извечно да прогонват!..





* * *

... Козите пуснал съм в небето –
от пашата благосолена
във лазура да пасат; където
светлина прохладна е явена
и въздухът тъй крехък е, и лек;
и неговото кадифе – ефирно,
синьо, а уханието му – по-меко
от сребърното рамо на дъжда –
далече над дъха на формалин –
и носи само полъха на мир...

... козите си пуснах в небето –
към слънчеви поля ги пратих;
към неговата твърд поеха – там
да ме дочакат, после всяка рат...

ХИТЛЕР

Арийската тъга е вечна;
безкрайна, твоята, е, реч…
и поривът на Райха; крепът
с цвят на пръст, пред моя път
развян…; пред гаснещия лик
на моята момчешка, немска скръб…;
пред твоята борба, негата ти,
копнежът горд и блянът скъп…

Арийската тъга е вечна,
нечути – воплите и крепки;
и после свършека, във реч на
тиха горест, тлен; посред
безкрая неин, от лик посечен,
все още чувам звънкия ти бред…

КЪМ ПЕТКО

Възпявам приятелство старо;
и пея за лик лъчезарен;
за образ – любим и замаян –
възхвала; и нямам у себе си мяра
за обич към тебе; не зная
пространство, навън от което,
те няма – навред в Битието,
где бродя със мисъл – в безкрая –
към мен отдалече се взира
усмивка сияйна – чиста упойка -
и химн един във странен строй, та
в радост нечовешка да замирам…;

... към бъдещето памет взирам,
дето наш’то време се намира.







КЪМ ЯНКО

…когато анасонът заговори;
когато и мастиката пропее;
със твоя глас, през всичките ми пори,
навлиза в мен, едно видение,

един светлик, за да ме стори
по-радостен, по-нежен; тъй ние
с теб, сърца въздигаме нагоре…
И нека песента ни се извие,

и нека с облаците спори;
нека пак и пак със теб запием –
та чак във Божиите двори,
да пеят с нас – Престоли, Серафими;
в безкрая светъл да пребъдем – неуморни –
все по-пияни, диви и красиви!..






* * *

„... Редакцията на вестника с тревога алармира всички засегнати, че кака Кина най-безотговорно е напуснала територията на парка”

В-к „Зор”, бр. 26/2009, В. Търново

... старицата гласа си следва;
върви подире своя монолог...;
чинарите във парка – строги –
много й говорят; и лика и гледат

блесналите кедри – в мрака –
пеят й в ума, надиплен фино;
от пъстра коприна – по-нежен
и лек; а стари притчи злакът

й разказва, былини за мир и времена
възрадвани, отминали – изпратени
дълбоко и надолу под краката ни –
с доверена, една, къртица...

... и нека, да още, макар и за миг,
я срещна и видя – зелената, тиха старица...