* * *

Разпръсква изгревът, на слънчевия цвят,
прашеца огнен – за да опрашва жадния ми взор;
и да завърже, да узрее в погледа ми млад,
неизличима памет, теглеща ме все нагоре,
към финала плах на всеки миг; във този град –
видение безсмъртно – на Търновския зрак,
във мен да стори…

Избликващият град, из светлина, се ражда в мен;
във всеки миг, макар помалко да умирам;
и все се връщам към един негаснещ, стародавен ден;
и пред очи, едно стъкло морфин, със надпис имам:
„Дарувай ни, Те молим, Своя мир свещен…”

Няма коментари:

Публикуване на коментар