ТЕОЛОГУМЕНИ НА РАЗЛЪКАТА

Не мога да издържам твоя
взор, дори да си със гръб;
със теб да крача в строя
ти, тъй строг, не мога; в твоя път
не мога да вървя… Поемам само,
със дъха си, щипка прах изпод
твърдта на твоята пета; и рамото
ти бяло, аз едва докосвам, вяло,
сред уханието, нежно, на коноп…
Финална юбилация запявам;
в небесата на твоя госпóд,
посивели, аз поглед отправям;

и вдишвам, накрая, от твоите рани,
плътен мирис, твърд, на горък плод…





* * *

... и тихият вятър разтваря, едва,
стоманенозелената прегръдка на
чинара; обятията му мъхнати
и, кара го да проговаря; клати го,
за да тревожи вехнещата резеда…
… с езиците й непонятни; и на богатия
език на есента – неполиструктурен,
запява – в едно със голите скулптури
на обнажените дървеса, а техните одежди
стари, се раздиплят, шумолят, нареждат -
на идната последна, сякаш, зима -
ледените тропи, строги рими –

В наратива си безкраен и объркан,
за мене – брат си, с гъстата смолиста мъка...