НЕДОВЪРШЕН СОНЕТ ЗА ГРАДА


Не идвайте във тия улици –
застинали потоци на скръбта ми;
не стъпвайте по тия болни калдаръми;
към този град, от пътя, бдително
странете; зорко гледайте – извън
икуменето му, далеч от приказния ад,
оттатък дверите, морфиновия сън,
зад пламенната реч на пийналите
градски ретори – бъдете всякога; от тоя
остър звън на тежките мъгли
железни – бивайте отвъд...;

Завърнеш ли се в неговата твърд,
от горки лезии, сърцето ще боли...




* * *

... върху моето рамо, печална,
беше някога свила отдавна, една
премъдра, твърде, кỳкувица-птица,
своето размирно и невидимо гнездо;
да реди ми във ухото – право; някакви
необходими фигури, монодии, закони –
здрави – всичките, онези, до
сребърното жило на Ума,

които се отнасят и, като икони,
в него мила светлина явяват,
що във стих, оразмерява, строгият
метаезик...

... и всякога, щом долети до мене вик на кукувица,
неизменно, моят Ум завръща се във своя дом за миг.





ИЗ "КАФЕ „НЕВЪЗМОЖНОСТ”

І. ... бащата на цимента – аз съм –
на първия сред първите, медикамент;
побратим на бетона; и са нещата,
твърдите, във сивия и жарък
фирмамент, към нагорещения
и черен градски небосклон,
най-здраво прикрепени – взрени
във твърдта ми...; и не забравяй,
малък, ни дори и за момент,
ни за секунда и в съня си:
бащата на цимента – аз съм!..





ІІ. ... а мек е моят глас, като на
лития – сърцето; очите ми са
твърдина – от медни соли –
по-зелени; ръцете ми са лъскави –
като от никел; и раменете ми – оголени –
трептят като сребро... Аз звънко име
нося във дъха си винен – на тихата
и кротката платина, безсеменно
родено из моето ребро...

... Певецът съм аз, на добрите метали;
не спира умът ми, тях всички да гали...




ІІІ. ... Изпод обилния и пъстър грим
на клоунската мòрда, аз неумолим
надничам; зад танците на акробатите –
неистови и фантастични; сакатите

движения и атаксични стъпки
на моите нозе прозират; тръпки
ме побиват, при вида на смеховете ви...;
в чертите ми разстроени, се взрете;

вникнете във лика ми болен:
познайте ме и запомнете – волен
бивал съм да страдам, само...; Аз –
Призракът на цирка, с древната несвяст...




РАЗПОПОВЦИ

На Хр. Медникаров


... при все, че понякога, само, макар;
се изпълва сънят ми със мирис на старо –
при мен идва призрак – унил и задавен
от кюнец в гърдите: да спомня, че бивал съм цар! –

... някога – Царят на Дългия вир;
на всичките селски могили,
на дивите круши, родили
сладост стипчива; в поляната – пир...

... на Призрака лицето има цвят на
самота и на загаснало огнище – лъха хлад,
тъга повява; заеквайки, че бил съм млад,
а старата ми селска есен – златна...;

... При все че, обръщам назад, се, само понякога,
явно тогава, най-вече, гледам изобщо нанякъде...





СОНЕТ ЗА БАЩА МИ

... Един човек сред своя виноград
се носи и блясъка на острието си
отправя в Небесата; а зад
него, оживели, лозниците
проплакват и проливат аромат
на жизнен сок и стоплена земя...

... Един човек върви в лозята
с резки крачки – като стъпките
в любимото „Хоро-стакато”;
медният сулфат разпръсква,
тръпнат корени и пръчки
рязани; говорят плевели – посечени –
последните си речи...; а в мен, в гръдта,
расте, старее като злато, неговата отческа тъга...