НИЗ ОТ НЕМИСЛИМИ ТЪЖДЕСТВА или
СОНЕТ ЗА СВАСТИКАТА

„Как вера большая в лучшее время,
Воссияй, моя черная свастика,
Пой во мне...”

„Майданек-валс”


Свастиката – хладно слънце
от титан; застинало и тихо
виенско колело; венец от
тръни; стих неразбран;
кристално око и главното „О”
във „О, Боже!”; ден възторжен,
отлетял; и невидимо яве пред мен;
рана кървяща по детско сърце;
кърваво перце от присмехулна птица;
родилен първи писък; и горящо гнездо;
кладенец празен – пресъхнал, дълбок;
камък надгробен и плод наедрял...

Моята свастика – мътна зеница;
горък ми блян и тревожен сигнал...




* * *


... ефедра по гробовете на нашите предци расте;
из тяхната тревога, избуяла... и не мога аз,
при все, че със разнищени сърца са те –
в активния ù принцип да не вярвам...



ЛАМЕНТАЦИИТЕ НА САЛИЕРИ



I. БОЛЕСТТА НА САЛИЕРИ

... на душата ми, по тъканта безплътна; дето
най-фино е, нейното жило, от мед и платина;
във якото, твърдо ядро на сърцето;
за дом на ума изградено, на моето име – обител;

на мястото, дето трептят и вибрират
безбройни обертонове – със тембри
на цвят от исоп, неумиращ; със кордата на моя път
нагоре – към Бога безсмъртен; сред кедрите

стройни, от моята същност, сама – избуяли
към мажора, в който някога за мене пееше Небето;
где Всичкото, що утвърждавах със думата „Съм!” –
сега отровено е, разболяно и отнето –

От името на ум, един, неистов; и дъха му винен;
от размаха див на полудял зидар – на мрака син...





II. ВИДЕНИЕТО НА САЛИЕРИ

Във вялия мрак на утрин нечия, последна,
една – напряко минавам през педята земя,
за град на мъртвите, определена; без да гледам,
по тихите камъни, никави знаци или имена;

и без пред гранита на някой да спирам;
само лика на гробаря видях – бе мъртвопиян –
как се мъчеше, сякаш, във дèнатурата да скрие –
зад нечие име, в потока, от сълзи, пролян... –

своята фигура, лик; изтъкани от спирт –
своята сянка, със надебелелия език;
със камъните – строги, но изящни – своя флирт,
позавален... Но няма, Гробарю, ни миг да избягяш

от мене – в твоя вид – видя самотният ми гений –
лицето на самия Моцарт, Волфганг Амадеус...




III. ОГОРЧЕНИЕТО НА САЛИЕРИ

„Не е задължително да вярвате
на всичко, дето го пише у Пушкин...”

фелдшер Неделчев

Отрова, мой Моцарт, приготвих; за тебе –
финал неочакван; и бреме непомерно – за мен...;
от редки треви я създадох – дроги всевъзможни;
от твоя опиум, дори, във който съм възторжен...

... избродих светове – далечни, необятни –
из своето сърце, със завистта му, непонятна;
и оттам невиждани билки – токсични – набрах;
и в мрачните простори на горкия си грях, аз тичах...

Отровата за тебе, Моцарт, до самия свършек
и на Безначалното, дори, в сърцето си ще нося –
ранено, неразбиращо и бедно; скършено –
преди да го захвърля – сам – от себе си; ще прося

от Твореца всемогъщ – дано да ми го върне –
отново нежно и пречистено – във Своя съден ден...






IV. ПЕСЕНТА НА САЛИЕРИ

... И дъха си ще превърна в слово за
лице едно, разтроен, към което, нека да се върна –
преди необратимия разцвет на младата цироза:
През гроба на Моцарт ще сляза –
към долния край на Земята ще мина;
дано заживея на него, до корен отрязан –
далече от тук-и-сега-то, в което се мятам;
от бледото яве със немощна сила:

Та нека ме има – там, поне, където
под лазура му, крехък и фината свила
на светлия гений – да бивам; и не
в пиянството на своя талант – уморен;
сред жестоките ноти на горко ранение...;
най-вече – без печалното си име – Салиери...





ИЗ "ХОТЕЛ "НЕОБХОДИМОСТ"

Лица, от фармаконите сковани;
и спешен шкаф, един – таблетки
и стъкла с диазепам...
Кукувица тихо плаче във съня ми.
Завърнал съм се, без да знам, където
няма заник никое страдание...




* * *

… и не търсете ме, дълбоко аз съм скрит –
навътре във простора, Lysergsäurediethylamid,
наречен; и много дни ще пребивавам там…;
навеки, гдето етерът е разцъфтял, в безсмъртен
Гюлестан…

Няма коментари:

Публикуване на коментар