КЪМ ПЕТКО

Възпявам приятелство старо;
и пея за лик лъчезарен;
за образ – любим и замаян –
възхвала; и нямам у себе си мяра
за обич към тебе; не зная
пространство, навън от което,
те няма – навред в Битието,
где бродя със мисъл – в безкрая –
към мен отдалече се взира
усмивка сияйна – чиста упойка -
и химн един във странен строй, та
в радост нечовешка да замирам…;

... към бъдещето памет взирам,
дето наш’то време се намира.







КЪМ ЯНКО

…когато анасонът заговори;
когато и мастиката пропее;
със твоя глас, през всичките ми пори,
навлиза в мен, едно видение,

един светлик, за да ме стори
по-радостен, по-нежен; тъй ние
с теб, сърца въздигаме нагоре…
И нека песента ни се извие,

и нека с облаците спори;
нека пак и пак със теб запием –
та чак във Божиите двори,
да пеят с нас – Престоли, Серафими;
в безкрая светъл да пребъдем – неуморни –
все по-пияни, диви и красиви!..






* * *

„... Редакцията на вестника с тревога алармира всички засегнати, че кака Кина най-безотговорно е напуснала територията на парка”

В-к „Зор”, бр. 26/2009, В. Търново

... старицата гласа си следва;
върви подире своя монолог...;
чинарите във парка – строги –
много й говорят; и лика и гледат

блесналите кедри – в мрака –
пеят й в ума, надиплен фино;
от пъстра коприна – по-нежен
и лек; а стари притчи злакът

й разказва, былини за мир и времена
възрадвани, отминали – изпратени
дълбоко и надолу под краката ни –
с доверена, една, къртица...

... и нека, да още, макар и за миг,
я срещна и видя – зелената, тиха старица...