* * *

Есента във Търново се ражда;
оттук започва пътят и към
всички светове, копнеещи във жажда
за тежката позлата и последен звън

на Търновския вятър, бледен;
що не спира да кове върху
гръбнака на лазура, летен и
замиращ, фигурите свои странни,
дорде земята не запърха,

мека, сочна стоплена и гола,
под леещия се отгоре,
древен Търновски лидол…

БАТЕ ВАНКО

Пред звънкото ти “Heil!”, застанал,
нагоре вдигам длан, със поздрав
да посрещна слънчев лъч финален,
с цвят старинен на позлата; и тъй прав
си ти, щом спомняш ми вкуса на времената,
отминали далеч, нататък; и преди корав
като стъкло да стане хляба, а мечтата
наша – по-нищожна и от шепа прах…

…и нека позволи, поне, съдбата,
да произрасте из нас кълнът на смях;
да разцъфти и заухае из недрата
на живота кратък – по-смолист,
по-сочен - от многолетна самота;
елей на радост – чист - за побелелите коси!



* * *

На дълго странстване поех – натам,
където спътник няма друг, освен
единствения – Декстрометорфан,
от силата, на който съм пленен, обхванат...

Аз тежък път захванах, дето всеки миг
през собственото мое тяло преминава –
втурнато подир, да гони и настига,
самата ми душа, разпалена за мир...,

... за светлина и хаос – ненаситна;
и пред лика на своя път безкраен,
се явих; чертите му със свян да пипна;
докосна ме и той – да ме познае –

Пропит със Декстрометорфан –
и викна ехото, от нейде надалеч: „Това е!..”




* * *

... на гроба ми чинар расте;
на тоя, на сестра ми, пък – върба...
Из нашите сърца, възправени са те;
надигнати, с простора, за борба...

Чинарът ми – за логика говори;
разказва математиката младата върба...
И, вперил поглед в Божиите двори,
той с аподиктична, шепне й, тъга...

Оплитат се в апориите, гъвкавите
клонки; блести от теореми – ярка
резеда...; не спират, и двамина, те
да пеят – нависоко, пò над наш’та тлен...

... И нека зеленеят аксиоми и закони;
духа на непонятното – извечно да прогонват!..





* * *

... Козите пуснал съм в небето –
от пашата благосолена
във лазура да пасат; където
светлина прохладна е явена
и въздухът тъй крехък е, и лек;
и неговото кадифе – ефирно,
синьо, а уханието му – по-меко
от сребърното рамо на дъжда –
далече над дъха на формалин –
и носи само полъха на мир...

... козите си пуснах в небето –
към слънчеви поля ги пратих;
към неговата твърд поеха – там
да ме дочакат, после всяка рат...