* * *

Повик чувам в своя сън;
повик за завръщане към
моето далечно лоно –
и разбирам, очарован; трогнат,
аз прозрявам - Дахау ме помни…

Растат зад телената мрежа
незабравки сини, нежни;
от смях задавят се цветчета скромни;
говорят ми за безметежен ден –
защото - Дахау ме помни…”




* * *

… един човек стаява своя взор раним –
в печален поглед – гóрък химн –
към лунния светлик; отправя го
по тъмната река и в нея вниква –
от детски сълзи, тя е придошла, и стеле дим

над калните води… Поглежда нейде
във страни, към скромната одежда на
самотен кръст, като на славей; над
тихото му „Тук почива…”, ум зарейва…

… а сетне втурва мисъл към
една обител свята, изправена над
дивата река, край гаснещия град;
и вижда: сякаш в странен сън,

се спуска тя надолу, към реката;
поема да плава, далеч по водите;
тъй, както някога отплували нататък,
надалече, корабите на глупците…





* * *

... недей, не уморявай се, мое сърце,
по-пламнало от танца на дервиш,
край Божието име в теб, да се въртиш,
щом То не спира, твоето небце,

безкрайно да услажда; и трябва
на Ума ти повече – безкрайно – от хашиша,
даже...; не преставай, и в себе си виж,
докосни го; та нека То вечно те радва!..